От доста време не ми беше хрумвало нищо интересно за което да пиша и ето снощи, късно вечерта, ми хрумна нещо интересно, обаче каквато съм разсеяна напоследък взех, че забравих за какво щях да пиша. Затова сега ще разкажа една друга история.
Както обичам да се шегувам, това е първото и единственото ми криминално деяние.
Преди много години, както обикновено, прекарвах лятото си с баба ми на вилата. Бяхме се събрали цяла група хлапетии и след като изчерпахме всички възможни игри и видимо започвахме да скучаем, някой пребложи да извършим нападение над близкия малинаж. Така хем щяхме да се наяден с  малини до пръсване, хем щяхме да докажем какви сме герои. И така, изчакахме да наближи 7 и се приготвихме. Часът не беше избран случайно. Всички знаехме, че по това време смесеният магазин се превръщаше в кръчма и познавайки добре навиците на собственика на малинажа, ние не се съмнявахме, че той няма да пропусне да иде да изпие няколко били с приятели. Още към 7 без нещо ние бавно се отправихме към къщата му (въпросният малинаж беше точно срещу къщата ми, от другата страна на пътя, а в другия си край граничеше с една малка рекичка) и след като го видяхме, че се качва на колелото и бавно потегля към кръчмата, решехме, че е време за атака. Като предпазлив пълководец ръководителят на групата реши да остави часовой на пътя, който да ни предупреди в случай на неочаквано събитие. Ролята на часовой беше поверена на сестра ми, която като най-малка изпитваше изестни затруднения с прескачането на оградата. И така, сестра ми застана на своя пост, скрита зад едно дърво до пътя, а ние останалите прескочихме оградата и се пръснахме из малинажа. Колко време сме прекарали в малинажа, незнам, обаче по едно време, сестрами нададе вик, че собственикът се прибира. Каква паника настъпи само! Около 15 хлапета се втурнаха да бягат. Едни се опитаха да прескочат оградата, други пък хукнаха в обрантната посока и в страха си преджапаха през реката... не помня аз на къде бягах, но трябва да е било към пътя, защото за отрицателно време се озовах при сестра ми на пътя. И тогава се оказа, че тревогата е била фалшива. Вече се стъмвало и по пътя се задал местният пияница, но в тъмното сестра ми го взела за собственика на малинажа, без да съобрази, че той беше с колело. Та така, акцията беше провалена, но разбира се никой не се сърди на сестра ми много. Години по късно, когато си спомняхме за онези дни, тя ми призна, че го е направила нарочно. Била ни страшно обидена, че все нея сме оставяли за часовой  тя никога не могла да вземе участие в забавленята.
От тогава минаха години. Собственикът на малинажа, който беше доста възрастен, почина, а наследниците му, които живеят в града нямаха време да се грижат за малинажа и той запустя и вече няма малини, но колкото пъти отида на вилата и мина покрай това място, винаги се усмихвам.